Освобождението на Петрич

Освобождението на Петрич

 

През Възраждането град Петрич е бил разположен изцяло в полите на планина Беласица, от двете страни на река Луда Мара (днес Петричка река)[1]. Подобно на всички древни селища и той пази в наименованията на отделни местности спомена за своето минало. Кръстопътят за градските гробища се е наричал “Каля каписи” – в превод крепостна врата. От западната страна на града, близо до сегашния стадион е разположена местността “Грошчийца”. До 1912 г. при влизането в града на всички стоки е събирано входно право по грош на глава добитък или единица стока. Местността от към северозападната страна на града се е казвала “Чамур капия” (кална врата). Тя е била на пътя между Петрич и Струмица. Над Петрич, в местността “Тарна баир” хората са сушили трахната (традиционно тестено ястие), поради това, че мястото е високо и чисто. Над местността “Тарна баир” се намира местността “Гяур кулеси” („Гяур калеси”). Гяур кулеси означава кула или крепост на неверниците. Преданието говори, че в крепостта имало подземен вход, който завършвал в една от къщите на горния край на града. На мястото на Гяур кулеси и сега се намират останки от южната кула и западната стена[2].

От ХV до първата половина на ХІХ век Петрич е център на пътуващите по търговия хора от Западна Македония и Северна Албания[3]. В подножието на планината Беласица преминава и камилският път (деведжи юли) за Цариград. Пренощуването е ставало в хановете в местността “Хановете” в Петричкото землище или в града. По известни са били Исмаилов хан, Зинжирли хан, Бояли хан, Шарен хан, Хаджи Халилов хан, Прокопов хан, Гюрджиев хан, Филчов хан, Тодоров хан и Калински хан[4].

През Възраждането Петрич няма планиран градоустройствен облик. Като наследство от средновековието улиците са тесни и криви, а къщите – ниски и паянтови като градеж. Двуетажни къщи започват да се строят едва през ХІХ век. Площади е имало само на две места – в махалата “Виздол” (хорището) и в махалата “Дълбошница” – поляната до митницата. На този площад са ставали пехливанските борби на беговските сватби или по празници.


През 1844 г. руският учен Виктор Григорович посещава Петрич. Той отбелязва, че българите в града нямат нито черква, нито училище[5]. Тези негативни факти бързо са променени. Така през 1857 година е издигната черквата “Св. Богородица”. Изграждането и е съпроводено с голям изблик на национален дух. По това време борбата на българите за обособяване на отделна българска църква все още не е завършена. Затова построеният храм е оставен под управлението на Цариградската Патриаршия.

1

 

Петричка каза до 1912 година

През 60-те години на ХІХ век начело на борбата за строеж на българска черква стоят Филчо Чавеев, Анго Василев, Стоян Папазов, Георги Урумов, Яне Стоименов Абаджи, Анго Толумов, Андон Манолев, Никола Чапкънов, Анастас Дамянов, Кочо Видин, Костадин Кожухар и много други. Така организираният строителен комитет си дава ясна сметка, че през епохата на османската власт църквата е  единствената институция, която налага духовни и морални ценности, както и запазване на българския народностен дух. Тя свидетелства за славното минало и подхранва мечтите за достойно и свободно бъдеще. Мгого често под крилото на църквата функционира и възрожденското училище[6]. Създаденият през 1867 г. строителен комитет прераства година по-късно в Българска градска църковна община.

През 1868 година българската църква „Св. Никола”  е напълно построена. На 28 февруари 1870 г. със султански ферман се учредява Българска екзархия. Мелнишка епархия (част от която е и Петрич) е от спорните епархии, чиято принадлежност трябва да се определи с плебесцит. От тук нататък започват борби между българите в града и гърчеещите се българи /наричани гъркомани/, коя черква кому да принадлежи. Борбата се е изостря много. Стигнало се е до там, че по време на църковните служби е ставало сбиване вътре в черквата, кой свещеник да служи или пък кой певец да бъде в дясната или в лявата страна на храма[7]. Напрежението между българи и гръкомани предизвиква идването на управителя на Солунския вилает. Първоначално валията решава да даде църквата “Св. Богородица” на българите поради болшинството им. Петричани отказват. Причината – желанието им да запазят българския елемент в махалите “Виздол”, “Перманик”, “Варош”, “Трап махала”, намиращи се около църквата “Св. Николай”. Като общопризнати водачи на петричани се изявяват Христо Бояджията, Георги Филипов, Костадин Вардев, Андон Вардев, Георги Ковачев, Манчо Георгиев, Бойчо Стоянов, Хаджи Златин, Атанас Балджи, Стоян Георгиев Марушкин, Христо Димов Кермедчиев, Кръстьо Опренов, Милуш Апостолов Халваджията, Яким Халваджията, Ташо Велков и Анастас Тасев Антикаджията.


В икономическо отношение българите нямат достатъчно работна земя, тъй като дълго време земята принадлежи на беговете – чифликчии и собственици. Едва след реформите на султан Абдул Меджид положението на българите започва да се подобрява. Те започват да закупуват земеделска земя, както и да произвеждат стоки за пазара.

През тази епоха земеделското производство е екстензивно. Произвежда се царевица, пшеница, ечемик, фасул, памук и мак. Като единствена интензивна култура е разработван мака /афиона/. Домакинства като това на братя Тодорови, братя Ангови, братя Ковачеви, братя Малеви, Георги Манчев, Христо Филчов и Ангуш Стоянов произвеждат макова смола или опиум до 38 – 40 кг. Затова в махалата “Виздол” чак до местността “Баш дермен” – днешния каптаж на градската вода са били изградени маслобойни – шарланджийници. Произвеждал се е прочутия Петрички шарлан или шарлаан от сусам и мак. Голяма част от този шарлан се изнасял в градовете Горна Джумая (дн. Благоевград), Мелник, Серес, Кавала и др. Заради борбите между патриаршисти и екзархисти тютюна не успява да се наложи като значителна култура в земеделието. Представителите на тютюневите фирми били основно гърци, които се опитвали да оказват натиск чрез изкупните цени. След преминаването на Петричката каза към Българската Екзархия, цените на тютюна били занижени до степен, която принудила българите да се откажат от отглеждането му.

Независимо от реформените актове на султана, поради натиска на местната турска върхушка ангарията се запазва до втората половина на ХІХ век. Хората били ангажирани по чифлиците на беговете по време на жътва, при есенно засяване, коситба, извозване на снопи и други полски работи[8]. През 1880 г. Анго Василев и Георги Урумов от името на Петричка каза подават молба пред Високата порта за отмяна на ангарията. Заради тази дръзка постъпка те са задържани и изпратени на заточение в град Диарбекир в Мала Азия, където поради трудните условия и тежкия режим на затвора умират.

Използвайки обещаните в Хатихумаюна права, занаятчиите от Петрич започват да се организират. Към средата и втората половина на ХІХ век в града се обособяват две еснафски сдружения: кондурджийско – папукчийски и симидчийски. Впоследствие към тези две организации са се включват и еснафите от другите браншове – абаджии, бакърджии, шарланджии и др. Така се създават две мощни български организации в града. Благодарение на това обстоятелство през 1909 година кондурджийския занаят отделя средства от касата си за засилване на просветното дело в града. На събранията на тази организация, така наречените лонджи са се събират хора, които разискват въпроси не само от просветен характер, но и с политически отенък, свързани с мечтите за освобождение[9].


Избухналата през 1877 – 1878 година Руско-турската освободителна война завършва със Санстефанския мирен договор. В рамките на така сключения договор Македония е напълно освободена, за да бъде върната месеци по-късно на Турция по силата на Берлинския договор.

Поставя се началото на съпротивителното движение на българите от Македония срещу Берлинския договор, избухва  Кресненско-Разложкото въстание, вдъхновено от Охридския митрополит Натанаил. Въстанието достига Огражден, като обхваща селищата до село Яково – Петричко. Българите от град Петрич не вземат активно участие в това съпротивително движение против Берлинския договор, понеже тук са настанени множество турски войски и мухаджири /бежанци – турци/. Нещо повече – местното население е подложено на големи изстъпления, извършени от деморализираните войници и башибозуци. Изплашеното българско население намира убежище и закрила само в конака на Хюсни бей[10].

Единственият петричанин, който взима участие в това съпротивително движение е бил Спас Парейчов. Той е свързан с революционното националноосвободително и просветно движение и преди 1878 г. Години по-късно Спас Парейчов завещава имотите си на Българската църковно – училищна община към черквата “Св. Никола”.

През 1878 г. въпреки турския натиск българите от града подписват Мемоара за присъединяване към Княжество България, който всички общини от Македония изпращат до Великите сили. В Петрич този апел за етническа справедливост е  подписан от Стоян Георгиев и Георги Урумов. Великите сили отхвърлят възможността за присъединяване към България[11]. В такава обстановка българите в Петричко насочват усилията си към присъединяване към Екзархията.

2

Печат на Българската църковна община от 1872 г.


През 1892 година се учредява Българската църковна община под духовната юрисдикция на Българската екзархия. За пръв председател – архирейски наместник на общината е назначен отцепилия се от Патриаршията свещеник Христо Трендафилов. Той полага основата на българската църковна община и съставя съвет от общинари – българи[12]. През 1898 година за председател – архирейски наместник идва свещеник Христо Телятинов от град Дойран.  След неговото заминаване на ново местоназначение за архирейски наместник в града е изпратен свещеник Александър Попзахариев от град Щип. Като  млад и енергичен човек той си извоюва голям авторитет в града, като е тачен и уважаван дори от турската власт. Той основава традицията на Богоявление да бъде извършван водосвет на открито в реката. Като видни дейци на Петричката българска община се утвърждават К. Мавродиев, братя Вардеви, Г. Търнев, хаджи Златин, Костадин Попстоянов от с. Игуменец, йеромонах Горазд, Стоян Трушков, свещеник Иван Антонов, Порфирий Шайнов, Иван Липошлиев и др[13].

3

Честване на празника Св. Св. Кирил и Методий – 1900 г.

 

Важна роля в културния живот в Петрич играе Лазар Анастасов Гюров. През 1894 г. Лазар Гюров започва работа в Солун като словослагател в печатницата на българския книжар Коне Самарджийски. В същата книжарница като коректор работи и Дамян Груев. След запознанството си с Груев, Гюров е посветен в работата на ВМОРО. Лазар Гюров получава за прочит много брошури с революционно съдържание. След среща с революционни дейци в хотел Бошнак Л. Гюров се включва в националноосвободителното движение. В края на 1898 г. Гюров е натоварен от Д. Груев със задачата да организира революционен комитет в Петрич. Гюров пристига в Петрич, прави сбирка, но присъстващите се отнесят резервирано към идеите на организацията и до образуване на комитет не се стига.

През 1899 г. в Петрич за главен учител е назначен Георги Константинов от село Хотово – Мелнишко. Той успява да положи основите на ВМОРО, в която привлича редица будни граждани, а именно: Яне Кръстев Опренов, Иван Мишков, Дина Попандреев, Анастас Тасев Антикаджиев, Иван Тимов – Тахсилдаро, Мита Николов Чапкънов, Георги Манчев, Григор Георгиев Филипов и Костадин Попов от село Гега – Петричко. За куриери в организацията били определени лицата: Мита, Тоце и Ване Аргилови, Андон Илиев Кърналовалиев и Ячо Митов Марков. Поради стретегическото местоположение на Петрич и ентусиазма на местното население революционното дело бързо напредва[14].

Георги Константинов

 

По време на учебната 1899-1900 г. за директор на класното училище е назначен Димитър Гущанов от село Крушево – Демир–Хисарско. Той завършва висшето си образование – правни науки в гр. Лозана, Швейцария. Воден от патриотичния си дълг Д. Гущанов се включва в революционното движение в Петрич. През този период противоречията между ВМОРО и ВМОК влияят отрицателно както върху рационалното развитие на революционното дело, така и върху българското население. За да укрепи позициите на ВМОРО в планината Огражден, Д. Гущанов назначава за учител в с. Гега възпитаника на Серската българска педагогическа гимназия Иван Анастасов – Гърчето. Иван Анастасов  развива мащабна дейност за революционната организация на поверения му регион. За същата цел за учител в с. Цапарево е извикан Христо Куслев от гр. Кукуш. Хр. Куслев е възпитаник на Българската реална гимназия в гр. Солун. От зимата на 1900 г. революционната организация в казата се разраства устойчиво благодарение на активността на петричкия околийски войвода Иван Савов[15].


Първите комитети в селата са основани в с. Горна Рибница под председателството на свещеник Димитър Иванов и в с. Палат с председател свещеник Трендафил. Иван Атанасов като учител в с. Гега основава комитети в с. Гега, в с. Чурилово с председател свещеник Никола, в с. Баскалци, в с. Робово и с. Зойчене. Със своята чета Хр. Куслев подпомага създаването на комитети в селата: Гореме, Цапарево, Раздол, Кипсал, Добрилаки, Никудин, Игралище, Крънджилица, Занога, Драгуш, Палат, Седелец, Велюшец и Крушица[16]. Полагани са усилия както за подобряване на културно-просветното, така и на битовото дело. Постепенно се е подрива основата на турската власт. За различни съдебни дела населението предпочита революционната организация пред турската власт. Тенденцията е била постепенно и незабелязано да бъдат иззети функциите на турската власт.

Силен тласък за развитието на революционното движение в Петричко има посещението на Гоце Делчев в началото на януари 1901 г. То е част от обиколката му из Македония по време на която от октомври 1900 до ранната пролет на 1901 г. инспектира Горнодджумайско, Разложко, Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелнишко. Гоце Делчев разяснява задълженията на четите като цяло и поотделно на войводите и четниците. Целта на инспекцията е да се компенсира, поне отчасти, липсата на организационна традиция в революционната структура на българите в Македония. Всички разпореждания след това биват записани в правилника на четите. Г. Делчев пренущува в с. Долене в къщата на свещеник Никола Стойков, след това в Зойчене в къщата на Стоян Яков. Придружен от Иван Попгеоргиев от с. Робово (днес Волно) заминава през Баскалци за Горна Рибница, Цапарево, Сушица и оттук за свободната част на България[17].

През същата 1901 г. гр. Петрич е посетен от един от основателите на ЦК на ВМОРО – Даме Груев. Той отсяда в къщата на Мита Дюзов. В тази къща Груев събрал не само ръководството на организацията в града но и други граждани[18].

6Тодоровия хан в Петрич, сборно място на революционните дейци

След минаването в нелегалност на Димитър Гущанов, за директор на класно училище е назначен Христо Динев. Последният е родом от гр. Дойран и е възпитаник на Българската реална гимназия в гр. Солун. С идването си Динев веднага поема ръководството на организацията. По това време нелегален околийски войвода е Иван Савов, а  по-късно Мануш Георгиев. Мануш Георгиев е родом от с. Ново село, Струмишко. Поради липса на средства прекъсва обучението си в Серската педагогическа гимназия.

След Хр. Динев ръководството на организацията е поверено на новозначения директор Стоян Трушков, родом от Петрич. По това време турската власт започва навсякъде из Македония решителни действия срещу революционната организация. При такива обстоятелства, изискващи голям такт и умение, Стоян Трушков умело направлява работата на ВМОРО.

В организационно отношение революционният комитет в Петрич се превръща в съставна част от Струмишки революционен окръг, в който влизат околиите: Струмишка, Радовишка, Малешевска, Петричка и Поройска. Четите на ВМОРО се движат свободно из Каршиака, населен само с българско население. В своите спомени Хр. Куслев посочва, че в района са разпределени около 494 пушки, които се разделят по всички села по 30,40 или по 10 според населението[19].

Въпреки противодействието на ВМОРО, през лятото на 1902 г. ВМОК начело с ген. Ив. Цончев продължава да изпраща чети в Македония, където те водят успешна агитация за въоръжено въстание. Според тях по този начин щяла да се предизвика намесата на Великите сили за провеждане на реформи в Македония и Одринско. ВМОК не отчита факта, че положително настроените към България страни са ангажирани с проблеми в други точки на света: Англия с англо-бурската война, а Русия е вплетена в нарастващите противоречия в Близкия изток[20].

ВМОК форсира подготовката за въстание. Взето е решение за представяне на доклад пред правителството, в който да се изложи неудържимото положение в Македония и по-специално в Горноджумайско, Петричко и Малешевско. В Петричко, както личи от доклада на секретаря на английското посолство Янг още през февруари 1902 г. действа чета от 24 души. В писмо на българския търговски агент в Солун Атанас Шопов до българския дипломатически агент в Цариград Ив. Гешов през месец април сражения има в селата Чуричене, Смолари, Брезница. Четите се ръководят от войводите Софроний Стоянов, Алекса Поройлията и Апостол Градоборлията[21].

Анализирайки възможностите на революционните дейци и международната обстановка правителството отхвърля решението за въстание. Независимо от това ВМОК провежда в действие своя план и поема курс към въстание. Добре въоръжени четници минават в края на май българо-турската граница и се установяват в с. Игуменец (дн.Гега). ВМОК съсредоточава чети в Пирин, Малешевско, Беласица, Круша и Паяк планина. Четниците наброяват 2 500 души, добре въоръжени с пушки „Маузер”, „Бердана”, „Кринка” и др. Въстанническите сили прилагат главно партизанска тактика.

На 27 септември А. Шопов уведомява Министерството на външните работи и изповеданията Ст. Данев, че до тази дата обявеното на 14 септември въстание в Петричка каза удържа своите позиции. Въстанниците са ръководени от войводите Дончо Златков, Иван Станков-Пашалията, кап. Стоянов, Саракинов и Алексо Поройлията. Ожесточени битки се водят при селата Гореме, Цапарево, Добрилаки, Игуменец. В Беласица са опустошени селата Смолари, Скрът и Елешница. Турските власти арестуват петричките общественици Георги Антонов, свещеник Захариев, Анастас Тасев, хаджи Златин, Яне Абаджи, Кочо поп Михов, Георги Филипов и Андон Вардев[22].


В подкрепа на българското население Великите сили предлагат проект за реформи, които така и не са проведени. Конкретно в Петричко липсата на промени в османската политика намира израз в широките размери на четническите действия и репресиите с които властите отговарят през март, април и май 1903 г.

Писмата на воеводите от ВМОК мичман Тодор Саев и подпоручик Константин Настев до Йордан Стоянов, Христо Саракинов и ген. Ив. Цончев показват сложната обстановка в Петричко през март 1903 г. при обиколката на селата Чурилово, Баскалци, Мечково, Робово, Драгуш, Игралище, Никодин, Колибите, Добрилаки, Раздол, Рибница и Цапарево. В казата са арестувани по-голямата част от българските свещеници, учители и първенци. Училищата и църквите са затворени. Войниците са разквартирувани сред населението и се отдават на всякакви изстъпления, които на 21 май прерастват в разграбването на Петрич. Полицейският комисар на града Исмаил ефенди издава заповед да не се говори на български, а само на турски или гръцки по кафенетата, механите, чаршията и улиците.

Без съмнение войниците и башибозуците вършат грабежите си от користни цели. Властите поощряват грабежите и унищожението на имотите за да остане българското население без препитание през настъпващата зима. Тази политика на турската администрация цели намаляване на революционното напрежение и миграция на население към Княжество България. Въпреки репресиите от септември 1902 г. до юли 1903 г. се водят ожесточени сражения, които не намаляват желанието за въстание, но затрудняват въоръжаването на местните дейци.


В такава обстановка избухва Илинденско-Преображенското въстание. Общото мнение на дейците в Петричко съвпада с убеждението на дейците източно от Вардар и на Серския революционен окръг. Те смятат, че въстанието е прибързано, неподготвено и затова трябва да се изрази  в смели въоръжени акции: прекъсване на съобщения, взривяване на мостове и различни военни съоръжения с цел да се задържат турските военни сили в региона и да се облекчи въстаналия Битолски революционен окръг.

Около Кръстовден в Огражден, в т.нар. Долнорибнишка планина под селата Гюргево и Куково се осъществява събиране на всички чети в района. След пристигането на всички въстаници е взето решение за формиране на две бойни групи. Първата е разположена в Северен Огражден, а втората начело с Йордан Николов в Южен Огражден. Северната група въстаници са разгромени и разпръснати след сражения с турски войскови части в района на с. Цапарево. Йорадан Николов със своите четници води успешни военни действия при с. Вишлене и с. Стеник. След смъртта на войводата в м. Маркова скала четата се отправя на север към Княжество България.

В хода на въстанието и дори след неговото поражение военният гарнизон в Петрич е подсилен, засилват се турските контрачети на Абдула Чауш от с. Юруклер и Вейсел и Шейн от Вишлене. Арестувани са участници и заподозрени за участие във въстанието дейци. От Петрич са арестувани Анастас Тасев Антикаджиев, Димитър Зиков, Анго Тодоров, заедно със сина си Иван Тодоров, Стоян Георгиев Марушкин – известен с подписването на Мемоара на македонските българи до Великите сили от 1878 г., свещеник Григор Попмихов, Георги Неделчев, Христо Бояджи и др. От с. Елешница (дн. Беласица) са арестувани Георги Насков, Стоил Танчев, свещеник Манасия Велков и др. Арести в Каршиака не са правени, защото голяма част от въстаниците се прехвърлят в България и поради застъпничеството на влиятелните турци Гондже Алил и Зия бей[23]. Направен е опит за проникване на сръбски емисари. Българското население достойно отговаря на чуждия натиск чрез реорганизация във ВМОРО и ВМОК.

Неефективните действия на четите и неуспеха на въстанието в Петричко се коренят в множество причини. Макар Петричка каза да има дълга традиция в хайдушкото движение, комитет на ВМОРО се създава едва през 1899 г. т.е само три години преди Горноджумайското и четири преди Илиндинско-Преображенското въстание. Комитетите по селата имат още по-кратка история. Липсата на организационен опит не дава възможност високата въстаническа готовност на българите да бъде цялостно канализирана и успешно управлявана от общопризнати лидери на местно ниво. Допълнителен негативен факт са гръцката и сръбската пропаганда, както и съчетаването на османския репресивен апарат с турски разбойнически чети. Илинденско-Преображенското въстание не постига своята цел – извоюване на политическа автономия на Македония и Одринско. Въпреки това започва една дълга поредица от реформи по Мюрщегското споразумение от 1903 г. и Българо-турския договор от 1904 г.


В Петрич комитетът на ВМОРО се занимава и с просветителска и социална дейност. На 25 май 1905 г. започва прилагането на едно окръжно, което е издадено от Мелнишкия революционен комитет и е подписано от Яне Сандански. С това окръжно се провежда борба за премахване на суеверията, както и против някои обичаи – скъпоструващи сватби, скъпи погребални гощавки, ненужни накити при сватба и годеж, взимане на откуп за момите, които се женят /баба аки/, сгодяването на младите да става по любов, а не чрез налагане волята на родителите. Разпоредено било да се изпращат всички деца само в българските училища, а по-заможните граждани и селяни със свои средства да подпомагат издръжката на бедни деца за да могат да посещават училища.

Към 1906 г. в града се избира ново ръководство на революционната организация в състава на която влизат вече по-млади хора, а именно учителят Атанас Иванов Лютвиев, родом от гр. Прилеп, възпитаник на класическата гимназия в гр. Битоля. В същото ръководство влизат и Апостол Милушев Диванев, Георги Кочев Чапразов, Андрея Иванов шивача, Иван Тасушев, Тома Митов и Христо Георгиев Филипов – последните двама са били учители от гр. Петрич. За куриери са определени: Илия Георгиев Арабаджиев, Ячо Митов Марков, Ефтим Янев Тамбураджиев, Вангел Христов Гецков, Георги Тодоров, Ване Илиев Аргилов и Васил Тодоров.


Същата година турците обявяват икономически бойкот на всички българи в града – да не се търгува с български търговци, да не се посещават български ханове, да не се купува от български занаятчии. Мерките не дават резултат, защото повечето семейства се ориентират към земеделие и по този начин компенсират по-ниските доходи от занаятчийска и търговска дейност.

По това време Мануш войвода с помощника си Васил Скендерски често идват в града. Схващайки тежкото в резултат на турския бойкот положение на гражданите, те извикват Георги Иванов Пантов, който бил обущарски калфа при майстора Георги Пардонов и му дали поръчение да извърши една акция. По средата на зимния рамазан на турците през есента на 1906 г. вечерта Георги Пантов взима един голям чувал и отива в централната чаршийска джамия. По това време всички турци се молели вътре в джамията при затворени врати, а всички обувки били оставени вън в предверието. Без да бъде забелязан от турците Г. Пантов събира всички обуща и ги изхвърля в един канал за нечистотии в Прокоповия хан. Когато турците привършили молитвата и излезли навън видели, че обущата им липсват и още на следващия ден били направени поръчки при българските обущари. За тази успешна акция войводата Мануш Георгиев награждава Г. Ив. Пантов с пистолет марка “Нагант”.

7

Мануш Георгиев

В Петрич, Мануш Георгиев провежда своите сбирки в къщата на учителя Христо Георгиев Филипов. Като втори център на нелегалните революционни дейци се оформя къщата и хана на фамилия Тодорови. За своята революционна дейност Иван и Георги Тодорови, както и техния баща често били затваряни в затвора Еди куле в Солун. Освен революционна, Иван Тодоров извършва и просветителска дейност като учител в с. Смоларе (сега Струмишко), а по-късно като учител в с. Гореме. За революционна дейност на 20.ХІІ.1906 г. учителят Христо Георгиев Филипов заедно с баща си Георги Филипов били арестувани. След енергични протести на гражданството двамата са освободени на 10 май 1907 г.

untitled-11

Ятаци на Мануш Георгиев

В края на 1907 г. съвсем случайно четата на Мануш войвода се сблъсква с една рота турска войска в землището на с. Вишлене, Петричко. В завързалото се сражение ротата е напълно разбита.


На 7 февруари 1908 г. е насрочена околийска революционна сбирка в с. Долна Рибница, Петричко. Когато се приготвят петричките делегати в ресторанта под хотела на Антикаджиев, те били съгледани от нощния пазвантин Даче Караниколов. Именно той прави доносничеството пред турската власт. И наистина, при започването на сбирката турската войска от Петрич и турската милиция от селата Вишлене, Дреновец, Мусли Чифлик, Мендово и Гюргево обхождат с. Долна Рибница. Войводата Мануш Георгиев като схванал създаденото положение, дал нареждане всички въоръжени четници и делегати да заемат позиции над селото , за да се предпази мирното население. Оттеглящите се стигнали до местността “Трънка” и веднага се разразил страшен бой. Битката се водила цял ден и неин свидетел бил един представител на френските военни инструктори, дошли в Македония по силата на Мюргщегските реформи. След смъртта на Мануш ръководството на четата се поема от Васил Скендерски. В това сражение загинали всички делегати от Петрич: учителят Александър Унев от гр. Велес, учителят Тома Митов, Михаил Вардев и Стоян Таранджиев. Общо в битката загинали 40 души[24].

Турските власти разрешават да бъдат погребани в Петрич единствено телата на Тома Митов, Михаил Вардев и Стоян Таранджиев. Погребението на тримата петричани било много тържествено, а признателните съграждани създали песента:

Жално плаче и тъгува
Петрички район,
Гръм от манлихер се чува
От рибнишкия стръмен дол

9

По това време били издадени пощенски картички с ликовете на тримата петричани – Тома Митов, Михаил Вардев и Стоян Таранджиев, и с текст:

Всичко след нас умира,
изчезва душа, тяло
едно след това се съзира
извършеното от нас дело.

Една голяма турска контрачета се превръща в основен генератор на етническо напрежение. Тя е ръководена от Шалвер Исин, Абдула чауш, Вейсел и Шаин Вишнелите, Арнаут Исмаил, Медчико и др.. В края на 1907 г. през една зимна нощ същата чета напада къщата на видния петричанин Стоян Георгиев Марушкин. На сутринта той и неговия внук са открити удушени. По време на вечеря е убит видният възрожденец Васил Иванов Агликин. Списъкът на политическите убийства нараства бързо. Докато работи на нивата си е убит Кочо Йовчев. В планината Беласица са убити Атанас Ичов Смилянски и Григор Георгиев Неделчев. Опирайки се на мълчаливата подкрепа на местната администрация турската контрачета започва чисто разбойнически нападения и оплячкосване на града и селата. Въпреки репресиите българите успяват да запазят постигнатите успехи в просветната и политическата сфера.

В края на 1907 г. в хотела на Анастас Антикаджиев отсяда Павел Милюков, доцент в Московския университет. Целта на посещението му е било да опознае бита и обичаите на българското население, наименованията на селата и местностите. Павел Милюков посещава Българската църковна община и църквата “Св. Николай”, както и околностите на града. Това предизвиква силен интерес на българите в града, които започнали да очакват евентуална руска помощ[25].


В хода на тези събития, на 10 юли 1908 г. в Турция е провъзгласена конституция или т. нар. Хуриет с девиз: Хуриет, адалет, мусефат – либерте, егалите, фратерните т.е. свобода, равенство и братство. Това събитие се посреща с голяма радост. Веднага били освободени всички политически затворници. Посрещането на последните било много тържествено, но имало и хора, които с болка на сърцето узнали, че техни близки са оставили костите си по затворите.

Поради откритите възможности за легален политически живот революционните чети слизат от Балкана. В Петрич пристига войводата Мита Иванов Агликин с четата си, част от четата на Яне Сандански, предвождана от дядо Божин и Апостол Милушев Диванев.

Слизането на четниците в града било съпроводено с големи празненства. Много народ се стекъл от селата на пл. Огражден, под строй, със знамена и начело със своите ръководители.

Радостта на населението скоро била помрачена. Султан Абдул Хамид суспендира конституцията. Това стреснало младотурския революционен комитет. Главният водач на това движение в Солун Мехмед Шевкет Паша – началник на всички турски войски в Македония, веднага организира поход към Цариград. Едновременно с това били призовани доброволци, които да подкрепят съпротивата срещу султана. Много българи се записват доброволци. От Петрич отиват доброволци Вангел Христов Гецков, Кота Георгиев Ковачев, Мита Панов Янин, Иван Панчов Попмихов и др. Всички те влизат в отряда, воден от Яне Сандански. Отрядът заминава за Цариград на три групи: едната група с войводата Христо Чернопеев, друга – с Паница, третата група, която се е формирала на гара Демир-Хисар, е заминава с Яне Сандански със специален влак за Цариград. Отрядът на Сандански при заемане на позиция към двореца Ялдъз кьошк е минала на първа позиция. Скоро войските на султана капитулират. Междувременно Сандански успява да разреши един важен български въпрос. Екзархията била закупила за 2 000 златни турски лири място за гробища, но поради протеста на гръцката Патриаршия турската власт не признава това закупуване. Сандански, придружен от доброволеца Илия Ив. Бижев, се явява пред министъра на вътрешните работи Талат паша, който бил помолен да узакони собствеността на българските гробища. Талат паша му казал, че не му е възможно да изпълни това желание, защото този акт трябва да мине по съдебен ред. Сандански, бидейки много находчив, веднага му посочил една формула: “Ние имаме убити доброволци, ще ни разрешите да бъдат погребани в екзархийските гробища и това ще бъде един акт, с който, фактически, гробищата стават наши.”. Талат паша охотно приема това решение, дори изказал готовност да се изпрати едно отделение турска войска за отдаване почест на убитите доброволци. Непосредствено след това посещение Сандански е изпратил Бижев да уведоми Екзархията за решението на въпроса, след което гробищата били оградени и по този начин се оформила собствеността върху мястото.


Влиянието на Сандански в Петрич е било голямо. Той настоявал да се назначат учители във всички села в Петричка околия, в които до тогава не е имало училища. Често са  организирани събрания и са давани указания за провеждането на такава дейност. През този период съмишленици на Я. Сандански в Петрич са Януш Стойчев, Михо К. Попов, Андон М. Тренков, Андон Г. Малчев, Мита Илиев Аргилов, Мита Николов Чапкънов, Димитър Атанасов Балджиев и много други граждани. Друг аспект на образователната политика е изпращане на стипендианти в Серската педагогическа гимназия, Солунските мъжка и девическа гимназии, в Битолската военна гимназия и в правното училище Хукук в Солун. По този начин се е създавала многобройна интелигенция.

По настояване на Я. Сандански е построена българската църква в местността Рожен с цел да се спре поклонението на българите към гръцкия манастир Рожен. Провеждането на такава една културна дейност след 1908 г. засяга силно гръцката пропаганда. Гръцките консули в Сяр, Драма и Кавала информит своевремено гръцкото Министерство на външните работи за дейността на Сандански и неговият помощник Таската Врански. Тези донесения са били поместени в книгата “Българи в Серско поле”, където се наблягало на факта, че българите в този край възмогват икономически и културно.


През есента на 1908 г. за председател на Българската църковна община в Петрич е назначен свещеник Иван Антонов. Членове на духовния общински съвет са били: Георги Манчев, Иван Мишков, Христо Цветков, Анастас Антикаджиев, Михо К. Попов, Георги Хаджиев и Никола Костадинов Вардев. Свещеник Иван Антонов е възпитаник на Цариградската духовна семинария. Същият развива обществена дейност с голям размах и успява към училището в Петрич да открие пансион, в който да се приютяват деца ученици от селата. Година по-късно са набавени духови и струнни музикални инструменти за създаване на градски оркестър и училищна духова музика. Първи диригент на оркестъра  е учителят Борис Гайгуров от град Мелник. В оркестъра участват учителят Илия Антонов, Михо К. Попов, Антон Г. Малчев, Пантази Томов Попов, Иван Тасушев, Никола Полизоев, Дине Стойчев, Ефтим Андреев Бръснаря, Георги Иванов Мишков, Туфа Георгиев Пардонов, Иван Анастасов Антикаджиев, Коста Георгиев Филипов и Вангел Андреев Бръснаря.

Положени са големи грижи за създаването на училищна библиотека. Отново е отворено кварталното училище в махала Мартин /в къщата на Атанас Стоименов Топтанов/, което известно време било закрито поради клеветничеството на гъркоманите. Открито е квартално училище в махалата Дълбошница, в къщата на Георги Манчев.

Пак по това време, под ръководството на директора на третокласното училище Иван Липошлиев, родом от с. Горни Порой, се образува читателска група за ограмотяване. В тази дейност Иван Липошлиев е подпомаган от Михо К. Попов. Освен образователни и културни инициативи българската община стимулира и спорта. През същата 1909 г. под ръководството на учителя Илия Антонов е организирана ученическа юнашка (гимнастическа) дружина.

През 1910 г. за главен учител в града е назначен Тодор Стоянов Кръстев, родом от Скопие, възпитаник на Българската духовна семинария в Цариград. Още с идването си Тодор Стоянов организира ученически, църковен и градски хор. Тодор Стоянов участва в изнасянето на пиесата “Иванко” на Друмев, като освен него в нея участвували и учителите: Димитър Григоров Арсов, Елена Янева, Магдалена Хаджи Делева; гражданите: Андон Г. Малчев, Георги Иванов Пантов, Никола Попгеоргиев Чапкънов, Бужо Николов Гущеров, Ангел Георгиев Филипов и др.

Политическият плурализъм в резултат на Младотурския преврат бил твърде кратък. Скоро настъпила обезоръжителна акция, последвали убийства на войводи и други видни легални дейци. Като реакция срещу това започва прегрупиране на революционните сили в Петрич, като дейците били организирани в групи от петорки и тройки. В града за ръководители на тези групи са избирани учителят Тодор Стоянов Кръстев,  Михо К. Попов, Мита Илиев Аргилов, Георги Кочов Чапразов, а за ръководител на околията е избран учителят Иван Тодоров. В това време турците започват да горят междите на нивите, което навредило много на населението от махалите Перманик и Виздол. Това действие от страна на турците било с цел да попречи на местното население да не отива в гората и да не може да подпомага новопоявилите се нелегални революционни дейци.


В навечерието на обявяване на Балканската война Яне Сандански разпорежда на всички революционни комитети да вземат мерки за опазване на храните, да се смели повече брашно, да се приведат в изправност водениците-караджейки.

Балканската война от 1912 г. донася на Петрич както национално освобождение, така е демократични реформи. За съжаление макар и основополагащи те нямат онзи ефект, който са имали за Княжество България след 1878 г.  Причините за това се коренят в продължаването на военните действия до 1918-19 г. и огромният приток на прогонените от родните им места български бежанци[26].

Войната започва с успехи за съюзниците по всички направления. В долината на Средна Струма по направление Петрич – Рупел – Сяр и Пехчево-Щип –Струмица-Дойран-Кукуш-Солун действа VІІ Рилска дивизия, командвана от ген. Г. Тодоров[27].

Пред  фронта на българските войски действат чети на Македоно-Одринското опълчение. В Струмското направление това са отрядите на капитан Н. Парапанов, Тане Николов, Борис Илиев, Дончо Златков, Лазо Делев, Н. Герасимов, Н. Лефтеров, Карамфилович и Милан Тренчев. Съвместно с тях действат и четите на ВМОРО – Мита Агликин, Иван Смоларски, Стойко Бакалов, Васе Горемчето[28].

Капитан Н. Парапанов формира своята чета на 18 септември 1912 г. и тя под №3 е зачислена към МООП. В нея първоначално влизат Г. Христов от с. Хотово, Коста Лютов от с. Левуново, Ильо Ванев от с. Ловча, Гоце Делчевско, Митьо Хр. Буков от с. Долна Баня, Самоковско, Никола Боянов от гр. Рила, Лазар Г. Дерманов от с. Добринище, Стоян Т. Тасков от с. Ловча, Тольо Илчев от гр. Петрич, Тома Томов от с. Левуново, Филип Николов и Георги Иванов от гр. Петрич[29]. До средата на октомври четата нараства на 93 души.

Нанасяйки сполучливи удари върху отделните военни части Парапанов блокира турската администрация и армия. Вечерта на 13 октомври, Парапанов навлиза в с. Цапарево. Уплашеният мюдюрин бяга в Петрич и силно преувеличава военните сили на българската чета. Парапанов унищожава една турска батарея при с. Илинденци и разгромява голяма турска рота при с. Райчово. На 27 октомври 1912 г. турският каймакам на града Али Наки бей свиква големците турци на събрание и след като ги запознава  подробно с истинското положение препоръчва да отстъпят града без да се дават жертви и без да се извършват издевателства върху българите. Привечер представителите на властта напускат града. По заповед на жандармерийския юзбашия всички затворници са освободени[30]. През нощта болшинството от турското население също напуска града.

Ръководното организационно тяло се събира с общинарите в дома на председателя на общината /архиерейски наместник йеромонах Климент Кьосев/, за да се вземе решение какво да се направи, да се призове цялото население да вземе широко участие за отбрана при евентуално нахлуване в града на отстъпващи турски орди. Взето е решение да се изпрати куриера Андон Георгиев Малчев в с. Старчево, за да се срещне с войводата капитан Парапанов. Още с пристигането на Малчев, капитан Парапанов дава нареждане четата да бъде готова за поход към Петрич[31]. В тази чета са били и Коста Лютов и Мито Вуков. Призовани са много селяни с оръжие в ръка, създават се милиции предимно от с. Кърналово, Петричко. Ръководството в града много бързо е уведомено за пристигането на капитан Парапанов с отряда. Веднага е организирано тяхното посрещане. Начело са били Тодор Стоянов Кръстев, Мита Илиев Аргилов, Георги Кочов Чапразов, Иван Телятинов – директор на третокласното училище, и учителят Стоян Трушков. Отряда се установява пред дюкяна на Иван Мишков и от там са били разквартирувани в града. На другия ден, сутринта на 28 октомври, пристига и войводата Мита Иванов Агликин с помощника си Георги Стоилов Игралишки. Те водят със себе си многолюдна чета и милиция.

След съвещание на капитан Парапанов, Мита Ив. Агликин и ръководството на организацията взима решение да се свика населението в двора на правителствения конак и да се обяви, че от днес нататък Петрич е освободен и се намира под българска власт. Капитан Парапанов от балкона на правителствения конак, в присъствието на Мита Иванов Агликин, ръководните хора на организацията и Зия бей, тържествено обявява, че Петрич е освободен и е под българска власт. Всеки е длъжен да се подчинява на разпоредбите, които се дават от новоустановената власт. Веднага е избран за общински кмет Михо Кочов Попов с помощници Януш Стойчев и Зия бей. Функциите на околийското управление се поемат от лицата Тодор Стоянов Кръстев, Иван Телятинов, Стоян Трушков, Иван Тодоров и Андон Г. Малчев.

10

Капитан Никола Парапанов

Непосредствено след окупирането на града от отряда на капитан Парапанов, от Струмица по пътя за Петрич се насочва един отряд редовна турска войска. Този отряд по-рано е бил част от гарнизона на Петрич. При наближаването на отряда на няколко км от града, капитан Парапанов със своя отряд, отряда на Мита Агликин и подкрепени от милиция от града, заемат позиция за отбрана. В този момент Зия бей, който бил заедно с капитан Парапанов, се среща с командира на турския отряд. Зия бей успява да убеди този войскови началник да не предприема никакви действия, за да не излага хората си на унищожение, тъй като в града има многобройна българска войска. Турският отряд се предава и е доведен в града. Непосредствено след това е уведомено командването на Втора армия и българските войски от ІІІ ескадрон на V Тракийски полк под командването на ротмистър Горанов се насочва към гр. Петрич. Посрещането на 3 ноември е  много тържествено. Учителят Иван Телятинов произнася пламенно слово. Не са забравени и казаните с топла храна и хляб. Започва изпращането на храни в големи количества за войските, които помагат за подсилване на главното ядро от българската армия към Солун.


С 28 октомври 1912 г. започва преломен момент от развитието на Петрич. Освобождението е дългоочаквано и търпеливо подготвяно събитие, резултат от възрожденския идеал за национално единство. Само година по-късно започва период, в който именно наследените от Възраждането умения за самоуправление и развитие ще съхранят Петричко от ужаса на войните и междуособиците, стопанската разруха и политическите експерименти. И въпреки трудностите, стремежът за образование, култура и достоен живот ще създадат забележително общество, което оставя ясна следа в живота на България и Европа в периода между двете войни.


С П И С Ъ К

На лицата родом от гр. Петрич, които до Балканската война са завършили български учебни заведения[32]

 

Георги Урумов – учител и основоположник на училището в с. Елешница, Петричко. Същият работи по пробуждане на българското население с цел  да се опълчи срещу тежката повинност ангария. През 1880 г. в Цариград Г. Урумов подава молба за отмяна на ангарията  до Високата порта. Поради това е затворен и изпратен на заточение в гр. Диарбикир, където от тежките затворнически условия починал.

 

Георги Николов Чапкънов – учител в с. Елешница, а по-късно в с. Кърналово, където за първи път отваря българско училище. Г. Н. Чапкънов е бил ръкоположен за свещеник в черквата “Св. Николай”, където дълги години служи като истински духовен пастир и народен будител. Поради тежко заболяване умира през месец септември     1905 г.

 

Костадин /Кочо/ Д. Кавалджиев , завършил духовна академия в Киев, Русия. Бил е директор на Струмишкото българско класно училище. Държал патриотична реч, когато през 1899 г. е дошъл първия български владика в престолния си гр. Струмица. По-късно К. Кавалджиев е бил учител в Петрич и Българската духовна семинария в Цариград. Пенсионира се като директор на Сливенската гимназия.

 

Йеромонах Йосиф / Илия Тасев/ – син на бедни родители. Завършил духовна академия в Казан – Русия. Първоначално бил директор на българското класно училище в гр. Кавадарци, след това приел монашески чин и пратен за Митрополитски наместник в гр. Мелник. След това Йеромонах Йосиф е изпратен в гр. Радовиш.

 

Тодор Попхристов – учител в гр. Петрич. Завършил четвърти клас в гръцката класическа гимназия в Солун и ІІ курс на Българската духовна семинария в Цариград. През 1906 г., след 12 годишна преподавателска дейност из различни краища на Македония бил ръкоположен за свещеник към църквата “Св. Николай”, гр. Петрич.

 

Стоян Трушков Калински – завършил Солунската гимназия /педагогическия курс през учебната 1891-1892 г./. Дългогодишен директор и учител в гр. Петрич и в гр. Гумендже, Мелник и Дойран.

 

Христо Георгиев Филипов – завършил Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1902 – 1903 г. Бил учител в гр. Петрич. От 1931 до 1946 г. Христо Филипов е енорийски свещеник при църквата “Св. Николай”.

 

Протойерей Иван Антонов – завършил с отличие Българската духовна семинария в Цариград през учебната 1904 – 1905 г. През следващата 1905 – 1906 г. бил учител в гр.Сяр. Поради връзки с ВМОРО е заточен на остров Родос. След като е освободен заминава за България. На 23 август 1908 г. е ръкоположен за свещеник от Врачанския митрополит Константин. От 1908 до 1911 г. е председател на Българската църковна община в Петрич, след което е преместен на същата длъжност в гр. Прилеп. С идването на сърбите Иван Антонов с цялото си семейство отива във Враца, а по-късно се заселва в Луковит.

 

Тома Трушков Христодулов – завършил Солунската българска гимназия. Учителствувал в Петрич и Петричко, но поради клевета на гъркоманите заминал за България, където учителствувал в Софийско.

 

Иван Тодоров – завършил Серската педагогическа гимназия

 

Анета Попдимитрова Филипова – завършила Солунската девическа гимназия. Била е учителка в Петрич. Тя се омъжила за Иван Кьосев, родом от гр. Воден, учител в Петрич през учебната 1900/1901. Иван Кьосев е завършил Българската духовна семинария в Цариград. Същия приел свещенически сан а след смъртта на съпругата си се замонашил и като йеромонах бил назначен за председател на Българската църковна община  в Петрич.

 

Павлина (Паулина) Вардева е завършила Солунската девическа гимназия през учебната 1902/1903 г. Учителствува в Петрич и другаде. Омъжила се за Никола Коцев – родом от Щип. Никола Коцев е завършил Българската духовна семинария през 1903-1904 г. След напускането на Петрич приема свещеннически сан, като по-късно през месец април 1911 г. е бил назначен за председател на църковната община в Петрич.След едногодишен престой в Петрич бил преместен на същия пост в Ресен, откъдето напуснал след избухването на Балканската война.

 

Митра  Костакова Илиева – по баща Янева Стоименова, завършила Солунската девическа гимназия. Била учителка в няколко градове в Македония. Омъжила се е за Костак Илиев от гр. Радовиш, деен учител и сподвижник на Гоце Делчев и Мурджиев.

 

Елена Янева Стоименова – завършила Солунската девическа гимназия. Дългогодишна учителка в Петрич и другаде в Македония. Тя първа открива начално училище в махалата “Мартин” на 6 септември 1905 г.

 

Илия Антонов – завършил Серската педагогическа гимназия през учебната 1907-1908 г. Като учител в Петрич през учебните 1908/09, 1909/10, 1910/11 г. положил големи усилия за създаване на гимнастическа дружина в училището. След това бил преместен за учител в Прилеп за учебната 1911/12 г.

 

Никола Тимев Шапков – завършил Серската педагогическа гимназия. Учителствува в Петрич през 1909/10, 1910/11 г. а след това е преместен за учител в Прилеп. След Балканската война се завръща в Петрич, където допринася за хоровото музикално дело.

 

Мария Атанасова Топтанова – завършила Солунската девическа гимназия. Учителствува в Петрич и другаде в България.

 

Тома Митов Марков – следвал, но не завършил Серската педагогическа гимназия. Учителствувал в Петрич през учебната 1907/08 г. Убит е на 7 февруари    1908 г. в битката при Долна Рибница.

 

            Антон Станков – завършил Българската духовна семинария в Цариград. Бил е учител в Петрич през учебната 1912/13г. По-късно заема различни постове в България.

 

Параскева Филипова – първата българска учителка в Петрич.

 

Никола Попгеоргиев Чапкънов – следва в Българската духовна семинария в Цариград, но поради Балканската война последния курс завършва в Софийската духовна семинария. 


[1] В. Кънчов,Избрани произведения, Т І, С.,1970,с.121

[2] [2]Б. Цветков, Селищна мрежа в долината на Средна Струма през Средновековието ІХ – ХVІІ век (по археологически данни), С.2002, с.119

[3] Южна дума, бр.2,16.І.1938

[4] Г. Чапкънов, Доклад за историческото развитие на гр. Петрич, ИМ-Петрич, инв.№279, В.И.Архив, 1957,с.3

[5] В. Григориевич, Очерк путешествия по Европейской Турции, Москва, 1877,с.121

[6] Хр. Христов, Българските общини през Възраждането,С.,1973,с.196.

[7] В. Кънчов,Избрани произведения, Т І, С.,1970,с.123

[8] Кресненско-Разложкото въстание 1878,С.,1970,с.24-25; Хр. Христов, Аграрните отношения в Македония през ХІХ в. и началото на ХХ в.,С.,1964,с.86.

[9] Лонджа – събрание на майстори от един еснаф. На основание на фермана на султан Мустафа ІІІ от 1773 г. в българските земи самостоятелните майстори от един и същи занаят във всеки град образували дружества /еснафи/. Еснафът избирал за свой председател най-добрият и най-честен първомайстор. Двама други майстори, също избирани, заедно с председателя образували постоянно присъствие или настоятелство. Избирали и един чауш /десетар/, който да съобщава на членовете за събранията на лонджата. Настоятелството на еснафа действало шест месеца от Димитровден до Гергьовден и от Гергьовден до Димитровден. След това според местните обичаи всеки еснаф е правил избора за настоятелство на годишните си събрания на своя патронен празник. Така в Петрич Кондурджийския занаят е свиквал годишните отчетни събрания на патронния си празник Св. Спиридон – 12.ХІІ. ст. стил – 25. ХІІ. нов стил.

[10] Кресненско-Разложкото въстание 1878,С.,1970,с.27,34,37,56,68,88,121,143,165.

[11] Хр. Христов, Освобождението на България и политиката на западните държави, С.,1968,с.188-189; Кресненско-Разложкото въстание 1878,С.,1970,с.26,148-149.

[12] Енциклопедия „Пирински край” том ІІ, Благоевград, 2000 г., с.110; Хр. Тасев, Борба за национална просвета в Мелнишкия край, С.,1987, с.51; Целокупна България, №34, 5.ХІ.1879 г.

[13] Г. Чапкънов, Доклад за историческото развитие на гр. Петрич, ИМ-Петрич, инв.№279, В.И.Архив, 1957,с.5.

[14] С. Иванов, В търсене на националния идеал 1878-1913, Благоевград, 2009 г., с.205.

[15] С. Иванов, В търсене на националния идеал 1878-1913, Благоевград, 2009 г., с.205

[16] С. Иванов, В търсене на националния идеал 1878-1913, Благоевград, 2009 г., с.205

[17] С. Иванов, В търсене на националния идеал 1878-1913, Благоевград, 2009 г., с.206

[18] Г. Чапкънов, Доклад за историческото развитие на гр. Петрич, ИМ-Петрич, инв.№279, В.И.Архив, 1957,с.13-14.

[19] Л. Милетичъ, Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховистите, С.,1927 г., с.115

[20] Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944,том ІІ,с.15 и с.19.

[21] С. Иванов, В търсене на националния идеал 1878-1913, Благоевград, 2009 г., с.206

[22] В. Георгиев, С. Трифонов, Македония и Тракия в борба за свобода, С.,1995 г.,с.111-112. С. Иванов, В търсене на националния идеал 1878-1913, Благоевград, 2009 г., с.207-208.

[23] Н. Попов, Г. Чапкънов, Исторически музей, Инв. №336

[24] Д. Бъчварова, Петрич през вековете,С.,1999,с.34-38

[25] Г. Чапкънов, Доклад за историческото развитие на гр. Петрич, ИМ-Петрич, инв.№279, В.И.Архив, 1957,с.20-21.

 

[26] Пирински край, том ІІ, Благоевград 1999, с.108-109;

[27] Н. Попов, Петрич и Петричко по време на Балканската война, Сборник Война за национално освобождение и обединение 1912 – 1913 г., С.,1989,с.109

[28] Н. Попов, Петрич и Петричко по време на Балканската война, Сборник Война за национално освобождение и обединение 1912 – 1913 г., С.,1989,с.110

[29] Н. Попов, Пиринско дело, ХХХІІІ, бр.284,с.4;Д. Бъчварова, Петрич през вековете,С.1999,с.44-47

[30] ЦВИА, София, ХV,с.29 – Донесение на поручик Горанов;

[31] Д. Бъчварова, Петрич през вековете,С.1999,с.44-47

 

[32] Г. Чапкънов, Доклад за историческото развитие на гр. Петрич, ИМ-Петрич, инв.№279, В.И.Архив, 1957,с.20-21.



bg_BGBulgarian