fbpx
 

Българският цар Самуил (997 – 1014)

Българският цар Самуил (997 – 1014)

Ненадминат по сила и ненадминат по храброст

samuil

„Управлението на цар Самуил (997–1014) съвпада с изключителен момент от историята на средновековна Европа – сложното време около края на първото християнско хилядолетие. То е белязано от бурен обществен кипеж и дълбоки социално-икономически и духовни трансформации, съпроводени от апокалиптична нервност в очакване на Второто пришествие през 1000 или 1033 г. Това е време на страх и отчаяние, но и на огромен прилив на съзидателна енергия, жажда за действие и обнова. Хилядната година е свързана с един особен факт с дълготрайни последици за Балканския полуостров. За първи път след края на Античността границата на византийския Запад се възстановява по р. Дунав. За Византия това поставя началото на най-голямото териториално разширение на империята на Балканите под емблематичното за могъществото на византийската средновековна държава управление на един изключителен василевс – Василий II (976–1025). Неговото име, както подсказва и прозвището му Българоубиец, е трагично и неразривно свързано със залеза на Първото българско царство.


За България успешната византийска реконкиста по Долния Дунав от 1000–1001 г. бележи повторното и окончателно завладяване на земите, където се формира властовото ядро на ранносредновековната българска държава между VII и X в. За България времето около 1000 г. не е въображаем край на света, очакван от есхатологически чувствителните хора, живели в края на първото християнско хилядолетие, а реален край на тривековно политическо статукво, който настъпва през 1018 г. след изтощителна и кръвопролитна половинвековна военна схватка с Византия.


Въпреки двукратната загуба на блестящия престолен Велики Преслав и източните територии (през 971 и 1000 г.), българският държавен организъм продължава да функционира с нови центрове в свободните западни земи, които стават база на българската съпротива. В центъра на драматичната българо-византийска епопея от края на X и началото на XI в. се откроява величавата фигура на най-младия от четиримата синове на „велемощния комит“ Никола – Самуил, получил българската корона след смъртта на цар Роман (997 г.), последният пряк потомък на Крумовата династия. Макар и променлива, територията на Българското царство в този период е далеч по-обширна от географската област Македония (вж. карта). Освен новите столици и царски резиденции Скопие, Охрид, Преспа, Битоля и т.н., в неговите граници влизат и Софийско, както и земи далеч на север към Белград, Браничево, Видин и Сремска Митровица. На Запад българската власт се простира до Адриатика и стратегически важния Дуръс, на юг достига до Тесалия с домогвания дори към Пелопонес, докато на изток временно се възстановяват старите територии в Добруджа, Лудогорието и отвъддунавските владения. Жизнеността на Българското царство в тези десетилетия на големи изпитания се дължи безспорно на изградените здрави държавнически традиции в тези земи. Българската държава продължава да се управлява от „същото царско коляно“ (Български апокрифен летопис) с помощта на същата специфична институционална система (кавкан, ичиргу-боил, комити, управители на крепости и пр.). Духовната власт е олицетворявана от същата Българска патриаршия начело с първия български патриарх Дамян, който след 971 г. също мести седалището си в свободните западни земи. В тези райони структурите на българската държава, оформени в предшестващите IX и X в., са добре запазени. Именно те осигуряват приемствеността в управлението на страната и заедно със значителния български демографски потенциал там стават източник на изключителните по своята жизненост съпротивителни сили на Първото българско царство. Така то около половин столетие издържа на разоряващия ритъм на непрекъсната война за оцеляване в съдбоносен сблъсък с могъщата империя. Драматизмът на тази епоха се въплъщава от величавата и трагична фигура на един велик воин, държавник и човек – Самуил, „който управлявал българското племе, ненадминат по сила и ненадминат по храброст“ (Житие на св. Никон Метаноите); владетелят, който достойно превежда държавата през една от най-продължителните войни в средновековна Европа.


Точно преди едно хилядолетие, на 6 октомври 1014 г., сърцето на този енергичен владетел и суров воин, който четири десетилетия води титанична битка за съхраняване на българската държава, завинаги спира да бие. Сърцето на хладнокръвния цар Самуил, който не се поколебава в името на държавните интереси да поеме върху плещите си най-тежкия човешки грях – братоубийството, като заповядва екзекуцията на цялото семейство на по-големия си брат Аарон (заподозрян в измяна), не издържа на смазващата гледка на тъжната върволица от ослепените му войници след разгрома им при с. Ключ (клисурата Клидион).
Тази изложба е израз на преклонението на съвременна България пред паметта на великия владетел отпреди 1000 години.