fbpx
 

Демографски облик и икономическо състояние на град Петрич през XV – XVII век

Демографски облик и икономическо състояние на град Петрич през XV – XVII век

Автор Сотир Иванов (директор ИМП)

Настоящото демографско и икономическо изследване на българите християни в Петрич обхваща времето XV – XVII век поради редица основания. Четиринадесетото столетие включва политическия, религиозния, демографския и икономическия катаклизъм на завоеванието, катаклизъм, свързан с хаос, породен от изчезването на старите държавни и регионални структури и налагането на новите османски институции, на които ще трябва време, за да започнат да функционират нормално. За разлика от ХІV век през ХV – ХVІІ век политическият и демографският климат е твърде различен. Петнадесетият век е свързан с нови военни и политически успехи, както и с окончателно изграждане на организацията на османската държава, която през ХVІ век достига своя апогей, а през ХVІІ век все още е сила, с която всеки трябва да се съобразява. Правителствените размествания не водят до промяна в политическата линия на османците. Администрацията не е дълбоко разтърсена от нестабилността на управлението и бунтовете[1]. Т.е. за населението на Петрич и петричкия край ХV – ХVІІ век са сравнително еднородни със своите икономически и политически измерения. Демографското и икономическото развитие през този период е добре засвидетелствано в регистрите от 1488/89, 1519, 1530, 1570, 1616 и 1665 г[2]. От ХVІІІ век нататък започват феодални междуособици и центробежни процеси в Османската империя, Възраждането и националноосвободителните движения на балканските християнски народи, които вече са носители на нови тенденции.


Икономическите и демографски процеси в Петрич през ХV век се намират в тясна връзка с времето и начина на завладяване на района. Османските нашественици достигат до Беласица и Рупелския проход след битката при р. Марица от 22. ІХ. 1371 г. Поражението на християнските сили при Черномен принуждава Константин Деан, в чиито владения влиза Петрич, да приеме васалитета към султан Мурад и по този начин да запази владенията си.


Въпреки че Константин Деан е васал на османския султан, това не предпазва владенията му от грабежи. Известието за продажбата на Ирина от Мелник като робиня на Критския пазар през пролетта на 1382 г., обсадата и превземането на Сяр през 1382 – 1383 г. са свързани с опустошения и в петричкия край. Самият Петрич, както показват изследванията на В. Кънчов, П. Петров, Р. Михалъчич и Хр. Матанов, е завладян след 17.V.1395 г. Константин Деан загива в битката при Ровине и в съзвучие с османската завоевателна практика земите му биват присъединени към Османската империя след дълъг период на значителна вътрешна автономия[3].


Несъмнено фазите на завоеванието водят след себе си редица гибелни последици за петричкия край: изпреварвайки пристигането на завоевателите, хората напускат старите си жилища. Предупредителните набези на акънджии и различни племенни групи водят до разруха и опустошение, убийства, отвличане в робство, изселване. Османската администрация ликвидира старата феодална йерархия и посредством системата на мирийските земи и тимарското земевладение поставя и най-малкото владение под прекия контрол на централната власт[4]. В резултат на това районът на Петрич претърпява етнически промени в две направления. В първия случай става дума за доброволна ислямизация с цел запазване на социални и феодални привилегии. Към този случай спада ислямизацията на християните спахии, чийто относителен брой в Югозападна България е значителен.


Вторият важен акцент в етническите промени се корени в принципите на османската експанзия, които включват колонизиране на завоюваните земи с мохамеданско население, с което се цели създаване на бази за трайно владичество. Това се отнася с пълна сила за Петрич, който заема важно от военностратегическа гледна точка местоположение. В града веднага се установяват представители на османската военна и административна власт[5]. Първите колонисти са юруци, последвани от татари и множество мюсюлмански духовни лица. Конкретни сведения за проникването на исляма се съдържат в османски регистър от края на ХV век, където се посочва, че в с. Кромидово, Петричко, има петдесет християнски и осем мюсюлмански домакинства[6].


С разширяване на османската експанзия Петрич се превръща в град от вътрешността на империята, т.е. изчезва неговото стратегическо от военна гледна точка местоположение. Както посочва Хр. Гандев, Петрич попада в междинната зона между източните и западните области и остава относително незасегнат от ислямската колонизация през ХV век[7]. От друга страна, след като завоеванието е вече факт, османската администрация се стреми да гарантира живота и имота на българското християнско население, да възстанови реда, да създаде условия за добро функциониране на тимарската система и за редовни данъчни постъпления.


През 1490 г. Петрич има 476 немюсюлмански домакинства[8], а Петричка каза (или вилает, както е посочен в регистъра от 1488/89) има 2 098 пълночислени и 200 вдовишки домакинства[9]. Независимо от значителния демографски обем прави впечатление негативният факт, че всяко десето семейство е вдовишко, т.е. налагането на османска администрация и колонизация е свързано и с убиване на част от българското мъжко население. Въпреки това до края на ХV век ислямът сравнително бавно прониква в петричкия край, факт, който се потвърждава и от наличието на голям брой християни – спахии. Ако умножим пълночислените домакинства по коефициент 5, а вдовишките по коефициент 4, утвърден от историческата статистика, ще видим, че в края на ХV век в града има 2 380 души население, а в Петричка каза – 10 318[10]. Статистиката доказва, че в края на ХV в. Петрич е един от малкото български градове, запазили значително християнско население. Все пак възможна е известна неточност относно броя на населението в града, защото в регистъра е даден брой на облагателните домакинства 476, без да се уточнява каква част са вдовишки семейства или евентуално неженени мъже.


В първите десетилетия на османската власт Петрич е център на нахия, включена в Струмишка каза, която през този период е най-голямата каза в Кюстендилския санджак. Освен това градът влиза в хаса на кюстендилския санджакбей (Мехмед бей през 1519 г.). Това не е случайно, защото Петричкото поле носи значителни доходи и по традиция се полага на видни личности от османската феодално-административна система.


През ХVІ в., времето на най-голям разцвет на Османската империя, заложените през ХV в. принципи в демографската и икономическата сфера получават силно развитие. Османската империя преживява истински демографски взрив – между 1520 г. и 1580 г. населението се увеличава с 41%, в българските земи християнското население се увеличава с 8% годишно[11]. В началото на ХVІ век в бейлербейство Румелия мюсюлманите представляват 18% от цялото население. Ако благодарение на вярата и религиозните си институции християните съхраняват част от своята идентичност и избягват претопяването, не бива да се забравя, че християните заемат в империята подчинено положение. Те не само плащат специфични данъци – напр. джизие (през 1527 г. джизие възлиза на 750 000 дуката, т.е. 42% от приходите в хазната в европейската част на Османската империя) и испенче, но са обект и на редица дискриминационни мерки, които показват тяхното по-долно положение[12].


Петрич не остава встрани от общите демографски тенденции. Немюсюлманските (български) домакинства през 1519 г. са 621 или с 30% повече, отколкото в края на ХV в. Българите са разпределени в тринадесет махали, повечето от които носят имената на свещениците на махалите, например махала Поп Трайко, махала Поп Славе, махала Поп Димо и махала Поп Вълчо. Това не е случайно, защото тъкмо свещениците се превръщат в стълб на българския дух и християнски морал, около тях се групира и населението.


През ХVІ в. помюсюлманчването се превръща в един от основните фактори за намаляване демографския прираст, а по-късно и свиване на българската народност. Новоприелите исляма представляват 35% от мюсюлманите през 1519 г. За да получим действителния брой на населението в Петрич, трябва да умножим броя на пълночислените домакинства (461) по коефициент 5, а вдовишките по коефициент 4. Неженените не се вземат предвид, защото те са част от петчленните или четиричленните семейства. Като краен резултат получаваме 2 605 петричани: християни и 300 души мюсюлмани[13].


Единадесет години по-късно регистърът от 1530 г. показва една устойчива демографска картина. Немюсюлманските домакинства намаляват с 1 и наброяват 620 облагателни единици, докато мюсюлманските ханета са 55, от които 6 неженени мъже. Ако приложим познатата формула за преобразуване на домакинства в брой население, получаваме, че немюсюлманското българско население на Петрич възлиза на 2 681, а мюсюлманите – 245 души, или общият брой петричани през 1530 г. е 2 926.


В регистъра от 1570 г.[14] се наблюдават две ясно изразени демографски тенденции: за първи път през ХVІ в. рязко намаляване на българите с 34% и също така увеличаване на мюсюлманското население с 48%. Въпреки това християнският елемент продължава да бъде доминиращ. В регистъра са отбелязани общо 409 немюсюлмански домакинства, от които 266 са пълночленни, 36 вдовишки и 107 неженени мъже. По познатата ни формула получаваме, че общият брой на българите християни в Петрич е 1474 души. Мюсюлманите в града наброяват 139 семейства, от които 38 са неженени мъже или общо мюсюлманите възлизат на 505 души. Християните живеят в 11 самостоятелни махали – Поп Трайко, Поп Димо, Поп Слав, Тимурхан, с друго име Поп Трайко, Пазар, Веселин, Дълбошница, Муса, Душкан, Ширбан, Прибой. Две махали: Баница и Козле, са със смесено население, а махала Джамия е изцяло с мюсюлманско население. Махала Ляшница със своите седемдесет християнски и четири мюсюлмански домакинства не е включена в населението на Петрич, защото плаща данъци на друг феодален господар – Мустафа Челеби, емин при канцеларията на султана, и от края на ХVІ век се оформя в самостоятелно селище[15].


Наименованието на смесените махали показва, че те имат изцяло християнски произход и че увеличаването на мюсюлманското население става не само от естествен прираст, но и от целенасочена ислямизация. През 1570 г. новопомюсюлманчени са 19% от всички мюсюлмани и се откриват по формулата “син на Абдулах”. Помюсюлманчените са много повече, като се вземат предвид и онези граждани мохамедани от второ или трето поколение, които вече не могат да се разпознаят по имената или по други допълнителни данни[16]. Че мохамеданите в Петрич преобладаващо са от български произход, прави впечатление на английския пътешественик Джордж Фредерик Абът, посетил града през 1900 г.[17].


През ХVІ век е налице стремеж към доброволно приемане на исляма с цел спасяване от наложената от шериата дискриминация. Според този религиозен закон единствено правоверните могат да бъдат пълноправни членове на османската държава, докато немюсюлманите са с по-нисък статут. Счита се, че немюсюлманите съществуват само благодарение на милостта на завоевателите, оттук и немюсюлманите не могат да играят някаква политическа или административна роля в държава, основана на непризнаван от тях закон[18].


Тенденцията за рязко намаляване на християнското население в петричкия край се запазва и засилва през ХVІІ век, когато в казата християните намаляват от 2 690 домакинства да 1 348 за периода от 1616 до 1665 г., т.е. за 50 г. намаляват с 49,9%. Градското християнско население намалява още по-драстично до 62 домакинства. Ако вземем за отправна точка началото на разглеждания период, ще установим, че за времето от края на ХV век до средата на 60-те години на ХVІІ век, т.е. за 175 години, християнското българско население на Петричка каза намалява значително, приблизително с 66,7%. За по-кратък период от 146 години (1519 – 1665 г.) немюсюлманското население на Петрич намалява с цели 90%[19].


Значителното намаляване на българското християнско население, особено от средата на ХVІ и през ХVІІ век, се дължи на множество фактори: доброволното и насилствено помюсюлманчване, хайдушкото движение, високата смъртност от епидемии, глад или природни бедствия, както и миграциите. Помюсюлманчването в Петрич е относително добре илюстрирано в османските регистри. Доказателство за съпротивителните движения на българите от втората половина на ХVІ и ХVІІ век са множество султански разпореждания до кадиите в границите на Кюстендилски санджак, до кадиите и бейовете на Охрид, Скопие, Битоля, Кьопрюлю, Кичево и други. Типичен пример е султанска заповед от 10.Х.1573 г., която предупреждава местните органи на управление да се предпазват от насилие към раята, за да не предизвикват хайдутите. Особено внимателни трябвало да бъдат султанските служители, когато събират деца за еничарския корпус. Изрично се посочва да не се плячкосва раята и да не се отклоняват от посочения в заповедта маршрут[20]. Населението от петричкия край не се примирява с чуждото господство и използва различни начини на съпротива срещу османската власт, което предизвиква съответните наказателни мерки и репресии.


В края на ХVІ и началото на ХVІІ век хайдушката дейност в петричкия край се активизира. Дързостта на някои хайдути стига дотам, че ходят облечени като спахии или еничари. Конкретни сведения за хайдути дава и Евлия Челеби, посетил Петрич два пъти: през 1651/52 г. и 1670 г.:


“Поради това, че в тези планини има много хайдути и харамии – неверници, и в този град не могат да живеят почтени хора, затова и селището не е така оживено… Също така всеки ден се залавяха по 40 – 50 души неверници – хайдути, заедно с тъпаните и знамената им. Заловените неверници бяха разпънати по всички ъгли на тази паланка Петрич, в град Кюстендил, в паланката Дупница, в град Самоков и град София”[21].


Особено развитие бележи хайдушкото движение в петричкия край по време на войната на Османската империя със Свещената лига през годините между 1683 – 1699 г. – период, в който избухва мощното Карпошово въстание. Хрониката на Фъндъклили Силяхдар Мехмед ага потвърждава бунтовете на българите, както и жестоките мерки, взети за тяхното потушаване[22].


Негативен фактор за намаляване на българското християнско население е високата смъртност в този период, породена от чумни и други епидемии, глад, природни бедствия. Всичко това компенсира високата раждаемост и нерядко свежда до минимум естествения прираст. Въпреки високата смъртност през първата половина на ХVІ век в българските и съседните земи се наблюдава годишен прираст от порядъка на 8%. За самия Петрич това намира израз в нарастване на християнското население от 476 на 621 домакинства. Тази тенденция се запазва вероятно до средата на ХVІ век, защото регистърът от 1530 г. отново сочи сравнително висок демографски потенциал на българите християни: 621 домакинства. През ХVІІ век, който се явява преходен между две епохи, в 49 от всичко 59 кази, предимно на територията на българските земи, християнското население намалява с 25%, докато за Петричка каза това е дори още по-драстично – с 49,9%. Само няколко години след съставяне на регистъра от 1665 г., през 1673 г., почти повсеместно в българските земи върлува чума[23].


При анализ на демографското състояние на българите християни в Петрич и петричкия край трябва да се вземат предвид и миграционните движения на населението. Съкращаването на броя на немюсюлманите през ХVІІ век се дължи на изселване към Югоизточна България – факт, потвърден от диалектоложки, етнографски и архивни материали. Към причините за промените в демографския облик на Петрич трябва да се посочат и ранното развитие на чифликчийството и непрекъснатият стремеж на данъкоплатците по всевъзможни начини да избегнат регистрирането в облагателните списъци. Това предполага един малък процент българско население, което не е попадало в регистрите.


За периода от ХV до ХVІІ век, т.е. от окончателното завладяване на Петрич до появата на възрожденските процеси в града, се наблюдават две демографски тенденции: нарастване на българското християнско население с нормални за Средновековието темпове до средата на ХVІ век, а след това – рязко намаляване през втората половина на ХVІ и през ХVІІ в. Причините са много, но като постоянно действащи трябва да посочим политическите и религиозните. Макар че насилственото помюсюлманчване и колонизация постепенно изчезват, остава постоянният натиск от страна на централната и местна администрация, както и религиозната дискриминация. Едно затворено, капсулирано общество, в което промяната не се допуска, независимо дали е в областта на политиката, икономиката или културата, често принуждава отделни индивиди или групи в името на оцеляването или социалния успех да се ислямизират. Едва с появата на Възраждането българите в Петрич получават нов духовен и политически идеал, което ги стимулира да търсят нови пътища на развитие.

 

***

 

За да анализираме икономическия живот в Петрич през ХV – ХVІІ век, е необходимо, от една страна, да разгледаме конкретния исторически материал за града, а от друга – глобалните тенденции в Османската империя, защото именно те създават рамката и насоките на развитие. Преди всичко основно място в икономиката се заема от селскостопанския сектор, но по-голямата част от обработваемата земя е държавна (мири) – 87% през 1528 г. Срещу своя труд селянинът получава част от дохода на имота (тасаруф), който е неотчуждаем, докато се обработва и наследи, въпреки че не може да се поделя. Градската икономика е в ръцете на еснафите, които, от една страна, гарантират стабилността на своите членове, а от друга, водят до стагниране на местния икономически живот. Всеки еснаф има свои привилегии, свои места за продажба или производство, строга йерархия, липса на инициативност. Османската икономика е направлявана икономика, в която намесата на държавата се проявява по много начини: строго регламентиране на производството; фиксиране на цените; реквизиции на работна ръка, стоки и даже капитали; авторитарна ориентация на част от търговските движения; забрана за износ[24]. Към всичко това трябва да се добави икономиката на капитулациите, обезценяването на парите, особено след 1566 г., ценовата революция, вследствие притока на сребро[25], миграцията, корупцията сред администрацията, дискриминацията на българското християнско население. Т.е. не може да бъде преодолян средновековният начин на мислене и поведение в икономиката, не могат да се създадат условия за стабилен просперитет и качествена промяна в производството и търговията, в качеството на живот. Ето защо, въпреки благоприятните климатични условия, вековните традиции и опит в селскостопанското производство и занаятите, въпреки благоприятния демографски потенциал през периода ХV – ХVІІ век икономиката в Петрич се развива само в традиционните средновековни рамки.


Изключително важен за характеризиране на икономическия живот през ХVІ век е муффасал-дефтерът за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. Икономическото развитие от 1519 до 1570 г. явно е възходящо, като се има предвид годишният приход на феодалните господари на града. Ако през 1519 г. кюстендилският санджакбей формира доход от Петрич в размер на 58 603 акчета, то през 1570 г. Омер, Осман и Али, синове на Юнус бей, имат доход съответно от 33 719, 25 021 и 23 999 акчета, или общо 83 741 акчета. При това тук не е включен доходът от махала Ляшница, възлизащ на 15 613 акчета и взиман от Мустафа Челеби, емин при канцеларията на султана.


Показател за обема на производство и разнообразието на отглежданите култури е размерът и многообразието на дължимите от петричките граждани данъци и такси: за 412 товара жито – 10 300 акчета; за 628 товара “мешано жито” – 9 420 акчета; юшур от шира за 3 720 медрета – 22 320 акчета; юшур от кестени – 2852 акчета; данък от градинарски култури – 509 акчета; данък за кошери – 554; юшур от лен за 1 105 оки – 2 210 акчета; за 45 воденици данък от 1 350 акчета и т.н.[26]. Развито е и отглеждането на копринена буба, като годишният доход на петричкия бей от това производство е 3000 акчета – най-висок приход от подобен род дейност в сравнение с останалите феодали от югозападните български земи.


В петричкия край през ХVІ и ХVІІ век силно развитие имат градинарството и лозарството. Петричките ябълки се изнасят не само в Солун и Сяр, но – както свидетелства Евлия Челеби – и в София. Голямо е стопанското значение на производството на вълна, която намира пазар не само на вътрешния пазар, но и в чужбина. Нещо повече, производителите предпочитат да я продават в чужбина, където цената е значително по-висока от регламентираната държавна цена от 12 аспри. Вълната, добивана в Петричкия край и околните планински райони, се събира в Солун, където се преработва в сукно и се изпраща в Цариград на централно разпределение за нуждите на армията.


Важно място в износа на петричкия край през ХVІ – ХVІІ век заема памукът. Дори през ХVІІІ век мащабът на това производство се запазва, за което свидетелства френският посланик Кузинери. В неговите пътни бележки е отбелязано, че броят на балите памук, които се изнасят за Германия, Чехия и Полша от петричкия край възлизат на над 30 000 бали (7 – 8 хил. товара)[27].


Живописно описание на Петрич и неговата стопанска дейност оставя Евлия Челеби, който посещава града през 1651/52 и през 1670 г:

“…Има всичко 240 недотам благоустроени къщи с градини. Има всичко две махали. Едната е хас на пашата, а другата е свободен зиамет на софиянеца Шейх-заде Мустафа ага. Има джамия и параклис и само една нечиста баня. Има всичко 50 дюкяна… Кестеновите плодове са като брусенските и се изнасят за много области, дори за София”[28].

Джизие регистъра от 1665 г. дава допълнителна информация за развитието на занаятите сред българите в Петрич[29]. В регистъра са отбелязани двама хлебари, двама баничари, един дюлгерин, един железар, един самарджия, един шивач, двама кожари, един кожухар и двама мутафчии. Според тези данни от 62 домакинства 13 се занимават освен със селскостопанска, и със занаятчийска дейност. Не се наблюдава някаква водеща стопанска дейност. В регистъра са описани разнородни по вид и свързани с прякото обслужване на населението занаяти: обработка на памук и суровини от животински произход; изготвяне и поправка на оръдия на труда; производство на хранителни изделия и т.н. Занаятите в Петрич се развиват изцяло на базата на средновековното наследство, не се наблюдава формиране на стопанска дейност на комерсиална основа за натрупване на печалба или разширяване на производството. Липсва специализация в отделните селскостопански или занаятчийски отрасли и пазарна ориентация. Причините могат да се търсят както в държавната регламентация, така и в религиозната дискриминация и финансова несигурност. Фактор за намаляване на стопанската активност през втората половина на ХVІІ век е резкият спад в броя на християните, а вероятно и на мюсюлманите в Петрич.


Изключително значение за икономическия живот в петричкия край има Долянският панаир, който се провежда от ХV до втората половина на ХІХ век. Вероятно панаирът е бил разположен в землището на днешното с. Струмешница. Най-пълно описание на местоположението и търговията по време на Долянския панаир е оставил Евлия Челеби, посетил тези земи през 1670 г.:

Това е оживено и благоустроено панаирно място, обрасло с дървета, с обширни ливади и пасбища, сред равна и плодородна широка площ, пълна с птици. Прилича на крепост с порти от четирите страни, с многобройни едноетажни и двуетажни сгради с много стаи, прилични на големи ханища. От лявата и дясната страна на главния път, застлан с издялани четвъртити камъни, се намират общо над 1 000 дюкяна, открай докрай покрити с керемиди… Веднъж в годината стотици хиляди хора от Румелия, арабските страни, Персия, Индия, Самарканд, Балх, Бухара, Египет, Сирия, Ирак и от всички кътове на Европа, с една дума, всички търговци от седемте климата по суша и по море се стичат със своите многобройни стоки на този панаир”[30].

Сведенията, дадени от Евлия Челеби, се потвърждават от многобройни османотурски, гръцки, френски, дубровнишки, немски, еврейски, арменски писма и документи, както и от многобройни монетни находки[31]. Значението на Долянския панаир за петричкия край е огромно. В продължение на 40 дни всяка година тук се разменят най-различни стоки и суровини, черпи се производствен опит и се установяват важни контакти. За петричани това има обществено-политическо и културно значение, защото се срещат със сънародници от всички краища на страната.


Периодът ХV – ХVІІ век в демографско и икономическо отношение е свързан с редица трудности. Върху демографската сфера силен натиск оказва политическата и религиозна дискриминация, а в икономиката – средновековната регламентация на производството, фиксиране на цените, авторитарната реквизиция на работна ръка, стоки и даже капитали. Въпреки трудностите българската народност в Петрич се запазва, макар и в стеснени граници. Отчетената по данъчните регистри стопанска активност на българите показва, че дори при липса на пазарна ориентация и финансова стабилност производството и търговията в Петрич се запазват на относително високо ниво.


[1] Р. Мантран. “История на Османската империя”, С., 1999, с. 278.

[2] Хр. Гандев. “Българската народност през ХV век. Демографско и етнографско изследване”, С., 1972 г., с. 110; Е. Грозданова, П. Груевски. Населението на Петрич и Петричка каза според поименния регистър от 1665 г., Исторически преглед, 1982 г., кн. 2, с. 114 – 123; Е. Грозданова. Промени на демографския облик на българските земи през ХVІІ век., Исторически преглед, 1985 г., кн. 7, с. 20 – 37; Турски документи за историята на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери от ХV и ХVІ век., Т. V, ч. 3, Скопjе, 1982 г., с. 555 – 645.

[3] Хр. Матанов. “Югозападните български земи през ХІV век”, С., 1986 г., с. 128.

[4] Р. Мантран. “История на Османската империя”, С., 1999 г., с. 311; В. Мутафчиева. “Османска социално-икономическа история”., С., 1999 г., с. 29 – 61.

[5] Л. Макавеева, А. Мельов. Демография, сб. “Пирински край, Етнографски, фолклорни и езикови проучвания”, С., 1980 г., с. 12.

[6] Сашо Попов. Проект за обсъждане. Миналото на Петрич и петричкия край, С., 1980 г., с. 71.

[7] Хр. Гандев, Цит. съч., с. 93.

[8] Хр. Гандев, Цит. съч., с. 110.

[9] Е. Грозданова, П. Груевски. Цит. съч.,с. 120.

[10] Хр. Гандев. Цит. съч., с.55.

[11] Р. Мантран. Цит. съч., с. 223; Е. Грозданова. Цит. съч., с. 30.

[12] Жорж Кастелан. “История на Балканите ХІV – ХХ век”, Пловдив, 2002 г., с. 126; Е. Грозданова, Цит. съч., с. 34.

[13] Е. Грозданова, Стефан Андреев. “Българите през ХVІ век”, С., 1986 г., с. 108 – 109; Е. Грозданова, П. Груевски. Цит. съч., с. 120.

[14] Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери от ХV и ХVІ век., Т. V, ч. 3, Скопjе, 1982 г., с. 555 – 645.

[15] Тур. Документи. Цит. съч., с. 606.

[16] Хр. Гандев. Цит. съч., с. 115 – 116.

[17] “Етнография на Македония”. Авторски колектив, Т. 2, С., 1992 г., БАН, с. 19.

[18] Ж. Кастелан. Цит. съч., с. 109.

[19] Е. Грозданова. Цит. съч., с. 20.

[20] Македония во ХVІ – ХVІІ век, Институт за национална история, Скопjе, 1955 г., с. 81 – 90.

[21] Евлия Челеби, Пътепис, С., 1972 г., с. 281.

[22] Ал. Матковски, К. Аручи. Македониа во Silahdar Tarihi на Ф`нд`клили Силахдар      Мехмед-ага (1668-1694), Историjа, Скопjе, 1977 г., с. 150.

[23] Е. Грозданова, П. Груевски. Населението на Петрич и Петричка каза според поименния регистър от 1665 г., “Исторически преглед”, 1982 г., кн. 2, с. 122.

[24] Р. Мантран. Цит. съч., с. 224.

[25] Халил Иналджък. “Османската империя. Класическият период 1300 – 1600”, С., 2002 г., с. 139.

[26] Турски документи… , Цит. съч., с. 595 – 598.

[27] С. Попов. Цит. съч., с. 74.

[28] Евлия Челеби. Пътеписи, С., 1972 г., с. 280 – 281.

[29] Е. Грозданова. Цит. съч., с. 116.

[30] Евлия Челеби. Пътепис, С., 1972 г., с. 277 – 278.

[31] Проф. Петър Петров. Долянският панаир, “Македонски преглед”, 1994 г., кн. 4, с. 80 – 81; Инвентарна книга № 2, Нумизматика на ГИМ – Петрич – инв. № 293 до № 298.