85 години от рождението на Воймир Асенов (01.06.1939 – 24.07.2013)

Воймир Асенов (Воймир Асенов Лазаров) е български писател, роден на 1 юни 1939 г. в гр. Петрич. От младежка възраст е член на Литературния кръжок при читалище „Братя Миладинови“ заедно с Евтим Евтимов, Димитър Гонов, Димитър Панделиев и др. През 1956 г. записва Ветеринарна медицина, но поради липса на средства прекъсва. Работил е като хоноруван учител в пограничните села на Югозападна България. Редактор е във в. „Пулс” и издателство „Народна младеж”, в. „Литературен фронт”, в. „Македония”, сп. „Български воин”, в. „Българска армия”. Консултант е във в. „Студентска трибуна” и в. „Български писател”, главен редактор в издателство „Български писател”, заместник-главен редактор на в. „Словото днес”, член на редколегията на сп. „Орфеева лира”. Член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. Негови произведения са превеждани на почти всички славянски езици, на английски, френски, немски, испански, турски и хинди. Има множество издадени книги: „Крепост” (1969), „Граници” (1977), „Адрес” (1983), „Гранична крепост” (1986), „Нечакан гостенин” (1986), „Пиринчени звънци” (1988), „Рискован набор” (1989), „Човечност” (1989), „Молитвите на любовта” (1993), „Поетичен олтар” (1998), „Неподвластна любов” (2000), „Платих си всички дългове с любов” (2001), „Кукерски листник” (2002), „Блудният син” (2004), „Съпричастие” (2008), „Да стигнеш до хълма” (2009), „Кръвта на пчелина” (2009), „История на Съюза на българските писатели. Т. 2. 1944-2013″ (2013, в съавторство).

Първата книга „Крепост“ носи на автора първата национална награда за млад поет през 1969 година. Удостояват го още с награда на Съюза на българските писатели за сборникa стихове „Поетичен олтар”, Национална награда за патриотична поезия гр. Благоевград, Награда на Министерството на културата „Златен век”, Национална награда за поезия на името на поета Никола Фурнаджиев.

През 2008 г. поетичният му сборник „Съпричастие” е номиниран за наградата „София”. Умира на 24 юли 2013 г.

 

НАСРЕЩНИ ДУМИ

 

Със нови думи, със старо чувство

аз пак се завръщам във моя Петрич.

И пак отронват моите устни

мъжка молитва и мъжка клетва…

 

Сполай ти, Боже, че имам пътя,

по който мога до тук да идвам –

да се покланям на гроба безсмъртен –

майка да чуя и тя да ме види…

 

Подухвай, ветре, все покрай Струма –

от юг подухвай към мене, ветре,

че все да имам насрещни думи

и все по-често да идвам в Петрич.

 

Дари ме, Боже, с висока песен,

за да прескачам Пирина с нея,

а от Беласица – златен кестен,

превърнат в слънце, над мен да грее.

 

И аз да пея, дорде се срутя,

в последните си житейски метри…

Подухвай, ветре – отваряй пътя,

за да замръкна накрая в Петрич.

 

Източник: в. „Литературен свят“